Връщам се, както в детството в тези времена. През 1987 година е писана пиесата и с някаква носталгия се връщам към нея – лична, човешка, казва режисьорът и актьор Мариус Куркински в интервю за БГНЕС по повод премиерната си постановка в МГТ "Зад канала" на "Балкански синдром" от Станислав Стратиев.

"Не ме занимават толкова вече тия балкански синдроми, тия простотии човешки, които напоследък се убеждаваме, че не са само балкански, а са световни и не сме ние хората, които сме ги заразили с това. Набедени сме за това и се самоубеждаваме за това непрекъснато. Интересно е как искаме да имаме някаква уникалност пред света за добро или за лошо, а в същото време сами твърдим, че сме много провалени като народ и така тоя баланс много ни измъчва и много ни убива. Може би тези претенции за някакво световно влияние все пак на една малка държава са излишни и така са някак си комплексарски. Това ни пречи много, това ни прави лоши много. А пък за Стратиев просто ми се работеше - той е много добър писател и според мене малко подценяван. Както като начин на поставяне бива слаган във всякакви времена, включително и осъвременяван. Аз искам да го поставя като историческа пиеса във времето, без да я придвижвам насам. Просто искам един добър автор да звучи в театъра", заявява Куркински. Аз се плаша от това, колко е актуален и затова се връщам конкретно в епохата и настоявам за това – да се види колко нищо не се е променило и колко всичко е станало по-лошо, казва Мариус Куркински.

Според него Стратиев с тази пиеса е предчувствувал нашия преход, който общо взето извърши с народа си ужасни неща. "Той превърна народа от герой в просяк, в измет това е съвсем съзнателно и картинката е отвратителна и тъгата в текста е много. Той самият преди да си отиде беше много натъжен от всичко, което се случи. Аз нямам честта да го познавам лично, но съм го виждал, мяркал съм го по улицата. Хората станаха много по-лоши вече, това аз с всяка изминала секунда го усещам. От немотия ли е само или от тая лакомия да се потребява всичко – светът вече предлага какво ли не. Не се вглеждаме в близките си хора. Лоши сме много – това е, затова правя пиесата. Като един вопъл по някакъв начин да си помагаме повече, защото сме много крехки, болката е много, простотията е много – това е", казва режисьорът.